Защо за повечето тийнейджъри училището не е достатъчно уютно място? Защо знанията са нещо ненужно и как да събудим любознателност в едно дете? Има ли някаква „тайна“ рецепта? Как да се справим с „ужаса“, наречен седми клас?
Когато мнението на детето е изключено от даден процес, то той ще се приема като насилствен. Тайната рецепта, за която питате е човек да си обича специалността и да успява да предаде своята страст. Когато човек работи със страст, той успява да ви запали в това, което не ви е точно в природата и вие успявате да го следвате в самия процес. В седми-осми клас умът на децата е ангажиран с много други емоционални и съществени проблеми за решаване. Важно е родителят да участва и да насочва детето, но и да чува мечтите на самото дете. Хубаво е в тази възраст детето да чува, че, както и да протече изпитът му, това не е определящо за живота му или за личността му. Това е една врата, която дава много възможности и перспективи, но има и други врати, които дават шанс за добро развитие.
Трябва ли да ги наказваме за лоши оценки и как с наши усилия можем да подобрим успеха им? Съответно – трябва ли да ги поощряваме финансово например, когато говорим за по-големи ученици?
За членовете на семейството детето да има двойка може да е истинска трагедия. Но това е още едно поле, в което може да се обсъждат емоциите на детето, защото със сигурност през това време се е случвало нещо много по- важно в ума на самото дете, отколкото да проследи какви са били въпросите във входното му ниво. Следва по- скоро детето да се предразположи към съвсем друг разговор, не толкова към самите оценки. Трябва да се обърне внимание, че това дете притежава достатъчно качества и със сигурност е изкарвало много по- различни оценки от слаб 2. То със сигурност преживява оценката по своя начин, но това е нещо, което трябва да бъде чуто и отразено от самите родители. По отношение на това дали да ги награждаваме финансово – ще се въздържа. Удоволствието за детето следва да е в самото училище, а не в парите, които изкарва от добрата оценка.
За днешните деца скуката и липсата на търпение сякаш са едни от най- големите им врагове. Има ли начин да се справим с тях?
Мисля си по- скоро, че най- големите врагове в контекста на днешното общество такова, каквото е, са усещането за безнаказаност и идеологията, че животът трябва да преминава сред лукс и удобства. Когато се проповядва идеята, че светът трябва да минава сред лукс и удобства, това може да накара децата да се почувстват социално неадекватни заради ценностите, които са изградени в собствените им семейства. Считам, че ние като възрастни сме тези, които следва да поставим границите „да, това е позволено“, „да, това не е позволено“, „да, това подлежи на наказание“. Разбира се, когато контекстът ни казва „подлежи на наказание, но тези и тези стоят ненаказани“, това влиза в конфликт със собствените авторитети и с идеалите, които изграждаме в семейството ни. Естествено това създава конфликт и в самото дете. В този смисъл считам, че важен за развитието е и по- широкият контекст, не само семейството.
Родителите и учителите в наши дни сякаш изгубиха позициите си. Децата имат много по-големи права. Това не им ли пречи и къде всъщност трябва да поставяме границите така, че хем да сме им приятели и да ги разбираме (т.е. да ни имат доверие и да ни споделят), хем да сме родители с авторитет, над които не трябва и не бива да се налагат?
Авторитетът на родителите и учителите е взаимнодопълващ се. Когато едно дете вижда, че значимите му хора – тези, които отговарят за неговото отглеждане, взаимно не се уважават, това за него означава „за какво да уважавам мама или тате, като те взаимно не се уважават“. Имала съм случаи, в които бабите и дядовците от страна на бащата и от страна на майката, стигат до пълно обезценяване на родителските функции на децата си, в стил „вие не ставате за родители“ и след това опитвам да трансформирам представата за родителите в ума на едно 9- годишно дете, което ми заявява „Аз не искам да порасна, защото мама и тате не знаят какво да ме правят, след това.“. Липсата на компетентност и авторитет към собствените родители в това дете се пренасяше навън, върху следващите му авторитети. Границата в системата става здравословна, когато тя е пропусклива – чуват се желанията на детето, но се заявяват и родителите.
