Родителстване
Родителстването е процес, който включва отглеждането на деца и създаването на условия, в които следващото за рода поколение да премине през своите естествено-обусловени етапи на развитие. Мнозина автори приемат, че при всяко едно родителстване физическото здраве и емоционалният комфорт на майката и активната роля на бащата, оказват значимо влияние върху психичното и физическото развитие на новороденото. В развитието на всяко дете се обуславят три кризисни възрасти. Първата от тях е между 2 ½ до 4 години. Втората е между 7 и 8 години. Третата е така наречената „пубертетна възраст“. За европейските деца тази възраст варира между 11 до 15 години и 12-14 години.
Ранно детство
Във възрастта между 2 ½ до 4 години при децата се осъществява преустройството в ендокринната и регулаторната дейност на хипофизата и от части на надбъбречните жлези. Детето бързо израства на височина. Намалява се закръглеността на тялото му. Обогатяват се двигателните му умения. Те стават все по- координирани и целенасочени. Появява се знание за другия, като за отделен човек със свой желания, мисли и чувства. Фондът от представи за света и другите се увеличава. Детето започва да се заявява и отстоява, като говори за себе си в „Аз“ форма. Увеличава се желанието му за самостоятелност. Появяват се стремежи към противопоставяне на Аз-а на околния свят. Детето се учи да казва „не“ на околните. Речта става целенасочена, фразеологична и свързана. В игрите се наблюдават първите елементи на плавност, поставяне и следване на правила.
Начална училищна възраст
Между 7- и 8- годишна възраст при децата се формират нови мотиви и модели на поведение при общуване с други хора. Поведението им става алтруистично. Децата насочват вниманието си повече към реакциите на околните и техните преживявания. Дейността и решенията им се подчиняват не само на моментното им желание, а и на идеята за необходимост и уместност при задоволяване на желанието им. Нараства интересът им към функционирането на света, космоса и съществуващите в него видове. Формират се представи за по- абстрактни понятия като смъртта, любовта, лоялността. Разширява се умствения кръгозор и се появяват умозаключения с причинно- следствени връзки, натрупани от личния опит. Игрите им от ролеви и диадични постепенно се обогатяват и се трансформират в групови и конкурентни.
Пубертет
Това е етапът, в който детето се превръща от момче или момиче в юноша или в девойка. Този етап е обоснован, първо, биологично – от нарастването на организма и съзряването на половите жлези и второ – психологично – от съзряването на психичните функции и социалните взаимодействия. В началото на прехода към пубертета детето се отделя емоционално от родителите си. В него се събуждат непознати до сега нужди и желания. Физиологичните промени могат да накарат детето да насочи вниманието си към собствените си физически недостатъци. Въпросите за сексуалния живот завладяват съзнанието. Появява се сексуален интерес към другите. Този интерес често се съпътства от чувство за вина. Вината кара детето да се затвори емоционално в себе си, да скриват своите преживявания от родителите си. Оттеглеността подтиква децата да си водят дневници, да пишат стихове, разкази или да изграждат свой въображаеми светове. Загубва се интересът им към по- ранните игри и се занемаряват училищните и хигиенните навици. Когато успехът на детето в училище се понижава, това обикновено поражда недоволство в родителите и напрежението в семейството нараства. Въпреки кризисния етап в отношението на родителите към детето не трябва да се допускат две неща: иронията и агресивността.
Важно е родителите да демонстрират гъвкавост и адаптивност към всеки един етап от развитието на детето си. Авторитетът на бащата през пубертета на детето следва да стане по- малко властен, а чувствата на майката – по- дискретни и по- умерени. Много от родителите считат за „недопустимо“ или за „несправедливо“ да не бъдат „повече обичани по същия начин“, „след всичко, което са направили“ за детето си. Този тип родители могат да критикуват и да обвиняват децата си за тяхното естествено поведение на отделяне. Противно на очакванията критиките им и повтарянето на едни и същи изисквания към децата им водят до увеличаване на дистанцията между тях. Децата стават реактивно агресивни към всяка критика, защото не могат да понесат ограничаването на свободата им. Те опитват да пазят ревностно кореспонденцията си, отказват да се обаждат при всяко едно излизане навън, не разрешават да се местят личните им вещи или родителите им да избират дрехите им за училище. В този етап от развитието вмешателство в личния избор на детето може да се преживява като отхвърляне на собствената личност. Както засилването на родителския авторитет в тази възраст е опасно, така и пълното отстъпление от страна на родителите. Това е етапът, в който окончателно се сформира и характерът на личността.
